Италия · 200-годишнина от рождението на Джузепе Верди

Джовани Бокачо е писател, учен и дипломат. Той прекарва формиращи години в Неапол, където в двора на Анжу се запознава с придворната литература и античните сюжети. По-късно живее предимно във Флоренция и Черталдо. Наред с разкази на италиански език той създава латински произведения, занимава се с антични автори и събира ръкописи. Така той принадлежи към ранната хуманистична култура на Италия, която преоткрива класическите текстове и същевременно утвърждава народния език като литературен език.

Най-известното му произведение е „Декамерон“. Рамката е чумата от 1348 г.: седем млади жени и трима млади мъже напускат Флоренция, за да избегнат епидемията. По време на престоя си извън града те разказват в продължение на десет дни общо сто истории. Те са посветени, наред с други теми, на любовта, щастието и нещастието, обществения възход, измамата, находчивостта и религиозното лицемерие. В тях герои от различни обществени групи се появяват като самостоятелно действащи личности. Съчетанието на ясно подредена рамкова история с разнообразни новели оказва силно влияние върху европейската повествователна литература.

Бокачо поддържа тесен духовен обмен с Франческо Петрарка. Заедно с Петрарка и Данте Алигиери той традиционно е причисляван към „трите корони“ на италианската литература. Бокачо се застъпва особено активно за творчеството на Данте: написва биография на поета и изнася публични лекции във Флоренция върху „Божествената комедия“. Благодарение на възхвалата на Бокачо се разпространява и определението „божествена“ за поезията на Данте.

Портретът, послужил като образец, първоначално е част от фресковия цикъл на Андреа дел Кастаньо, изобразяващ известни мъже и жени във вила Кардучи край Флоренция. Бокачо е представен като част от исторически и литературен канон на паметта.

Изборът на юбилея по този начин е свързан с мястото на Бокачо в историята на италианския език и литература. Същевременно той напомня за Флоренция и Тоскана като центрове на онази литературна култура, от която по-късно се развива италианският книжовен език.